Днес ще се подстрижа сам.
С ножица за плевели и за бодли,
с нож за жилаво месо,
до корен сам,
пред погледа на чуждите балкони.

Косите твърде дълго бяха в плен,
и дърпаха се здраво,
с всички сили.
Прокъсвани от тежестта на всеки ден
не са те вече нито мои,
нито твои,
нито са на някой мили.

Сред исполини сиви от бетон
ще хвана в длан остригани косите,
ще разтворя пръсти
и със затворени очи
ще ги освободя да полетят,
да си свободна ти и съвестта ти.

До вчера вързани в кубратов сноп,
летят прераслите коси надолу.
След тях полита и напразната надежда.
А там ги разпилява вятър, топъл, нов,
но като всеки вятър друг - без път,
той в чуждите балкони ги отвежда.

"Не ме докосвай" в главата прокънтява
и "хлип"-вам с тебе за последен път.
Вместо момчето, нека полетят косите,
защото ако не за теб,
за другите оказа се той скъп.

П.С.
И ако се чудиш защо не друго, а косите
когато някой ден случайно прочетеш
и по теб възлюбени въздишат.
Ще го кажа кратко и до болка откровен -
защото още те на теб миришат.