Ще си отидеш ли от моята картина,
с контрастни щрихи в мантия от монохромен мрак?
Картина, както казват, с всепроникваш взор;
взор от който не можеш да се скриеш
и погледнеш ли веднъж, не ще си някога напълно
или наистина отидеш.

Захвърлена с гръб в ъгъла зад новия диван,
за да не я поглеждам, нито да ме вижда тя.
Защото реже и пробива, касапски реже крайници,
смачква гръдния ми кош и си поемам въздух единствено
на малки, кратки, постепенни интервали. Дозички въздух
и думи с някого. Не въздишам вече.

Ще съм внимателен оттук нататък, преди да отварям кутии.
Кутии с кукли с зли орисници или кутии за бисквити от различни градове,
които скърцат предупредително преди да надникнеш,
и са пълни с парченца нежност, но безплодна и съкрушима.
Плътта е следствие на блаженство и след блаженството на смърт.
Незная трябва ли ти нещо, защото никога не го поиска,
но все пак мисля, че опитах се да дам. Ти също...се опита.

Когато си отиде трепета от погледите и
сълзите се оглеждат в пресъхнала река и
не е достатъчно да чуеш че рамото ти е моето лято ; 
ще се намразя че това е краят.

Когато замениш "обичам те" с друго и 
можеш да го кажеш само през прозореца и
димът е по-сладък от прехапване на устни;
ще се уплаша че настъпва краят.

Когато рано сутрин те целуна нежно и 
в съня си несъзнато не отвърнеш с усмивка и
се завиеш през глава като змия наесен;
ще си призная, че това е краят.

Когато в страх тресе се моята глава и 
не ме обгърнеш и приклещиш в пещерата си, 
и потъна вместо в теб в себе си
ще се изгубя и ще се влея в края.

Коне препускат през ребрата ми
и стихийни ветровете им
обрулиха до лист и пролетта и лятото. 

Мухи бучат безброй в главата ми
и хаосът от гласовете им
разнищва болестта и притоците на реката й. 

Една лисица малка в кревата ми
ах, бенките по раменете й, 
разкъсва със зъби воалът на сърцето. 

Рак се крие под камъка на който стъпих.

Лицето ми е белязано от редки дарове
така каза старата магьосница, 
симетрично издълбани до захарните дюни
да отразяват в сумрака езерата в очите ми. 

"Това е твоето проклятие... 
Не понасят хората да свети някой 
в този град и да разкрива сивотата им
да оголва страхове в задните дворове, 
да им издължава още сенките." 

Повярвах й и не една любов изгубих, 
няма любов сега в сърцето ми
само пепелище и все пак
напоявам хартията единствено с нея.

Кой градинар
кой съживител
кой дъжд
лекува закърнелите овошки
и
само страхът
само сянката
само дъхът на смъртта
ли връща плодоносието?

А кой се храни с
беззахарните уродливи плодове?

Аз съм само сянката на дървото
върху хартията.

Нямам стая
нямам легло
нямам любима възглавница
нямам любима глава на свободната
несъзнателно я прегръщам
в най-малките часове
докато я изпотя и
намокри гърдите ми
тогава съзнателно я захвърлям на земята
в ралични легла
с различни цветове завивки
без да съм мои
без да им принадлежа
без да имам любима позиция
без фън шуй
цун кай хуй
без фън ет ол.
Лежа върху сърцето си
докато не му стане толкова тясно,
че да започне да избива стените си
и да нахлува в главата и крайниците
докато напълни всичко с пулса си
превърнат в константен бавен тремор
без способност да се синхронизира с друго и с друг.
Нямам шкафове да натъпча в тях нещата си
дрехите са разпилени в няколко жилища
без нито едно да е мой дом
нахвръляни са по столове, кревати, бюра, маси
рафтове, перални, простори
или в чували и кашони
където са и книгите
и любимите ми чинии и чаши
и тави и тигани и тенджери и рецепти
и подправки и вкусове.
Кутии от кухненски уреди са
пълни със снимките,
писмата, картичките и
подарените рисунки и изрезки
напоени с любов и
същевременно отрицаващи я
в най буквален смисъл.
Ходя навсякъде с четири,
пет книги в ръка
заставам на различни прозорци,
на различни височини
по-близо или по-далеч от земята
но винаги мисирът на пръст е осезнаем
смесен с мириса на кръв.
Като на гробище.
Ходя с една тетрадка пълна със срам
тя е жената до мен,
бледа като лист
разграфена на монотонни редове
кардиограма на дните ми
без емоционални контрасти
и с ограничен обем,
попива нежност, упреци, страх,
коплекси, спомени и
тяхната смърт
струяща невидимо от страниците и всепроникваща.
Скоро трябва да я изгоря
никой не трябва да я вижда
защото така и не се научих да пиша красиво
мога да напиша А и Е
по два различни начина в една и съща дума,
не се научих и да се подписвам
правя го като дете,
вуйчо ми измисли подписа когато бях на...седем,
но не мога да съм пак на седем,
следователно няма да го променя никога,
нито себе си.

Детето V

Детето се събуди от съня, олюля се,
разбра че няма повърхност под краката си
и има само миг преди да бъде погълнато,
удари главата си в последната мембрана на илюзията
и в ушите му засвириха най-истеричните саксофони на нощта
които въпреки шума си му казваха, че ако не повярва
само в себе си е обречено. Така казаха и другите преди това.
Ръцете му за кратко се докоснаха до
неразрушимата невидима стъклена стена
в опит да докоснат света от другата страна както преди,
света отвъд, където другите още живееха, смееха се и
понякога извърщаха поглед към него,
но само след миг дланите му се плъзнаха надолу,
оставяйки мимолетен конденз във формата на малките му ръце,
видя отражението си за последен път, усмихна се,
гравитацията го пое в своите поли и го отнесе в
всепоглъщащия вакум на себеотрицанието и забравата.
Детето се бе борило твърдe дълго с живота,
за да се бори наново и със смъртта.