Ще си отидеш ли от моята картина,
с контрастни щрихи в мантия от монохромен мрак?
Картина, както казват, с всепроникваш взор;
взор от който не можеш да се скриеш
и погледнеш ли веднъж, не ще си някога напълно
или наистина отидеш.

Захвърлена с гръб в ъгъла зад новия диван,
за да не я поглеждам, нито да ме вижда тя.
Защото реже и пробива, касапски реже крайници,
смачква гръдния ми кош и си поемам въздух единствено
на малки, кратки, постепенни интервали. Дозички въздух
и думи с някого. Не въздишам вече.

Ще съм внимателен оттук нататък, преди да отварям кутии.
Кутии с кукли с зли орисници или кутии за бисквити от различни градове,
които скърцат предупредително преди да надникнеш,
и са пълни с парченца нежност, но безплодна и съкрушима.
Плътта е следствие на блаженство и след блаженството на смърт.
Незная трябва ли ти нещо, защото никога не го поиска,
но все пак мисля, че опитах се да дам. Ти също...се опита.