Ще си отидеш ли от моята картина,
с контрастни щрихи в мантия от монохромен мрак?
Картина, както казват, с всепроникваш взор;
взор от който не можеш да се скриеш
и погледнеш ли веднъж, не ще си някога напълно
или наистина отидеш.

Захвърлена с гръб в ъгъла зад новия диван,
за да не я поглеждам, нито да ме вижда тя.
Защото реже и пробива, касапски реже крайници,
смачква гръдния ми кош и си поемам въздух единствено
на малки, кратки, постепенни интервали. Дозички въздух
и думи с някого. Не въздишам вече.

Ще съм внимателен оттук нататък, преди да отварям кутии.
Кутии с кукли с зли орисници или кутии за бисквити от различни градове,
които скърцат предупредително преди да надникнеш,
и са пълни с парченца нежност, но безплодна и съкрушима.
Плътта е следствие на блаженство и след блаженството на смърт.
Незная трябва ли ти нещо, защото никога не го поиска,
но все пак мисля, че опитах се да дам. Ти също...се опита.

Когато си отиде трепета от погледите и
сълзите се оглеждат в пресъхнала река и
не е достатъчно да чуеш че рамото ти е моето лято ; 
ще се намразя че това е краят.

Когато замениш "обичам те" с друго и 
можеш да го кажеш само през прозореца и
димът е по-сладък от прехапване на устни;
ще се уплаша че настъпва краят.

Когато рано сутрин те целуна нежно и 
в съня си несъзнато не отвърнеш с усмивка и
се завиеш през глава като змия наесен;
ще си призная, че това е краят.

Когато в страх тресе се моята глава и 
не ме обгърнеш и приклещиш в пещерата си, 
и потъна вместо в теб в себе си
ще се изгубя и ще се влея в края.

Коне препускат през ребрата ми
и стихийни ветровете им
обрулиха до лист и пролетта и лятото. 

Мухи бучат безброй в главата ми
и хаосът от гласовете им
разнищва болестта и притоците на реката й. 

Една лисица малка в кревата ми
ах, бенките по раменете й, 
разкъсва със зъби воалът на сърцето. 

Рак се крие под камъка на който стъпих.

Лицето ми е белязано от редки дарове
така каза старата магьосница, 
симетрично издълбани до захарните дюни
да отразяват в сумрака езерата в очите ми. 

"Това е твоето проклятие... 
Не понасят хората да свети някой 
в този град и да разкрива сивотата им
да оголва страхове в задните дворове, 
да им издължава още сенките." 

Повярвах й и не една любов изгубих, 
няма любов сега в сърцето ми
само пепелище и все пак
напоявам хартията единствено с нея.

Кой градинар
кой съживител
кой дъжд
лекува закърнелите овошки
и
само страхът
само сянката
само дъхът на смъртта
ли връща плодоносието?

А кой се храни с
беззахарните уродливи плодове?

Аз съм само сянката на дървото
върху хартията.

Нямам стая
нямам легло
нямам любима възглавница
нямам любима глава на свободната
несъзнателно я прегръщам
в най-малките часове
докато я изпотя и
намокри гърдите ми
тогава съзнателно я захвърлям на земята
в ралични легла
с различни цветове завивки
без да съм мои
без да им принадлежа
без да имам любима позиция
без фън шуй
цун кай хуй
без фън ет ол.
Лежа върху сърцето си
докато не му стане толкова тясно,
че да започне да избива стените си
и да нахлува в главата и крайниците
докато напълни всичко с пулса си
превърнат в константен бавен тремор
без способност да се синхронизира с друго и с друг.
Нямам шкафове да натъпча в тях нещата си
дрехите са разпилени в няколко жилища
без нито едно да е мой дом
нахвръляни са по столове, кревати, бюра, маси
рафтове, перални, простори
или в чували и кашони
където са и книгите
и любимите ми чинии и чаши
и тави и тигани и тенджери и рецепти
и подправки и вкусове.
Кутии от кухненски уреди са
пълни със снимките,
писмата, картичките и
подарените рисунки и изрезки
напоени с любов и
същевременно отрицаващи я
в най буквален смисъл.
Ходя навсякъде с четири,
пет книги в ръка
заставам на различни прозорци,
на различни височини
по-близо или по-далеч от земята
но винаги мисирът на пръст е осезнаем
смесен с мириса на кръв.
Като на гробище.
Ходя с една тетрадка пълна със срам
тя е жената до мен,
бледа като лист
разграфена на монотонни редове
кардиограма на дните ми
без емоционални контрасти
и с ограничен обем,
попива нежност, упреци, страх,
коплекси, спомени и
тяхната смърт
струяща невидимо от страниците и всепроникваща.
Скоро трябва да я изгоря
никой не трябва да я вижда
защото така и не се научих да пиша красиво
мога да напиша А и Е
по два различни начина в една и съща дума,
не се научих и да се подписвам
правя го като дете,
вуйчо ми измисли подписа когато бях на...седем,
но не мога да съм пак на седем,
следователно няма да го променя никога,
нито себе си.

Детето V

Детето се събуди от съня, олюля се,
разбра че няма повърхност под краката си
и има само миг преди да бъде погълнато,
удари главата си в последната мембрана на илюзията
и в ушите му засвириха най-истеричните саксофони на нощта
които въпреки шума си му казваха, че ако не повярва
само в себе си е обречено. Така казаха и другите преди това.
Ръцете му за кратко се докоснаха до
неразрушимата невидима стъклена стена
в опит да докоснат света от другата страна както преди,
света отвъд, където другите още живееха, смееха се и
понякога извърщаха поглед към него,
но само след миг дланите му се плъзнаха надолу,
оставяйки мимолетен конденз във формата на малките му ръце,
видя отражението си за последен път, усмихна се,
гравитацията го пое в своите поли и го отнесе в
всепоглъщащия вакум на себеотрицанието и забравата.
Детето се бе борило твърдe дълго с живота,
за да се бори наново и със смъртта.

Понасям се към теб във вечерта,
сред безсезонна, безконечна пустош.
Непосредствено преди нощта да изяде
последното стърчащо нищо в мъгливата и
безтегловна моя същност;
Но нали мъглата тук доведе ме, нали?
Чух скимтенето на същество познато,
а всъщност май това бях аз, а ти ме приюти
в дълбоката си чувственна насъщност.

Тръпчив живот на хаотична сянка
в мъртвилото на нощен небосклон,
аз търся най-великата потребност:
Не да живея вечно, а да разтворя своето сърце
в капчица покой и безметежност.
Загубеният си живот бих пръснал в миг,
не ще опазя го с щит от алабастър
за да притихне болката и лапа топла да погали
косите ми и със сияние да озари съня ми и
бих притихнал не в студеното Й ложе,
а до силно биещо сърце,
положил облачна глава до топла гръд в най-нежното море.

Понасям се към теб в нощта с нежността на коте пеленак и
настървение на лъв; ранен летално, но безкрайно дързък.
Политам и се удрям в стена от плач, невидима, стена непреодолима
и падам в лепкавата влажност.

Кръвтта е кипнала отвътре, да я задържа ли при сърцето си
или да излея гъстата й плазма и да напоя страха си?
Защо в тази най-тъмна и студена нощ,
безутробна и повратна нощ се буди съвестта ми?

Детето III

Реката пресъхва когато
отсечено е всяко дърво
което пази сянка на рибите. 
Рибите спират да плуват,
преструват се на мъртви
и се обръщат по корем
за да се спуснат птиците
и да ги сграбчат с острите
си и смрадливи клюнове
и да ги отнесат далеч
в най-страшната и скалиста
черна планина от сенки
при самотното дете-бог
в пещерата на смъртта
за да се нахрани с тях
да ги погълне цели
и да заплуват отново
по потоците на реката вътре в него.

Сърп разсича лятото на море и пустош,
пустошта не прощава на детето че
е прогонило морето и го оставя да
сгърчи малкото си тяло във вечна самота.

Сърп разсича времето на удари секунди
но какво са ударите за един часовник,
те ще липсват само на детето когато
пещерата го погълне заедно с мечтите му.

Сърп разсича ствола на дървото крехко и
призовава есента да изпие сока му,
само за да извърне излъгана глава
защото червейте вече са го пресушили.

Сърп разсича лицето ти, Нели, 
на две митологични половини, Нели,
на малки вадички виновни капиляри и
на светла като слънце сладка пролет.

С коя страна ме обичаше, Нели и
с коя страна ме забрави? 

Детето I

Едно замръзнало лято
под сянката на страха и
знака на вкочаняващата болка
детето не чува нищо освен
бученето на своята паднала глава
пукането на ушите
хриповете в гърдите
кипящата отвътре кръв и
песента на нощните петли.
Три деца в една градина
люлеят се в сива люлка и
ридаят всяко със себе си
едно за друго.
Говорят различни езици и
не разбират думите на песента
която плачът им композира.
Три деца - син майка и баща
рисуват с парчета лед по
нажежената от слънцето
стена от черен хром
но не оставят следи
а само локви
в които да се огледат
другите две
когато залязва слънцето.
Три деца - син майка и баща
застинали във времето
кратко като миг и
протяжно като гол охльов
канибал и също така лепкаво
виждат себе си в локвите
откриват един друг и се
обръщат вкупом към градината
с гръб към черната стена.
Синът избира мястото
бащата копае дупката
майката държи в шепа семето.
Три деца положили ръцете си
на раменете си
се молят на лятото
призовават дъжда
пазят семето и отправят погледи
към небето в себе си
към небето в очите си
вдън земята
един към друг
за да не потънат със семето
за да покълне дървото
за да разцъфти цветът
за да озрее плодът
за да чуят реката
за да прогонят смъртта от градината. 

Защо съм тук защо дойдох сега
защо и лятото дойде с мен
след седмици сивоч и
тонове бетон наляти в
коритото на моята река
лишили очите ми от слънцето
което мразех да свети в тях и
арматури впили ръждивите си
пръсти в дробовете ми и
заменили всеки нерв със
скърцащ свиреп  болезнен стон
Аз си тръгнах от зелените завивки
с надеждата да излекувам нещото и
и с надеждата да срещна другото
а срещнах само спекулативните им
мънички очи увеличени от диоптри
и грозните им усти прокарали
словестни линии черни мостове
над моята река под моето небе
илюзорни или съвсем истински
пунктирни линии разделящи
живота ми преди от
неживота ми оттук нататък
Връщам се стопен без дъх и
стенеща е всяка клетка
в моя дом където пътят ми започна
слънчево и провртирво
зелено и уютно блян и
немощен вопъл по отнетото
колко ли дълго ще ме милват
химерните лъчи
облечените в безмерен страх
усмивки на майка сестра баща и вас
Защо чак сега способен съм да се завърна
и пак добре че в миг уют посрещам
тежката присъда от небето или
от дълбините на земята или
от пороците на града или
от нейната еднократно но летално
проявена свръхунищожителна сила
Цъфтят люляци и зеленища и
буйната трева реве под ножа на косите
а аз линея и угасвам  и
чакам нещо да спаси детето в мен
което започнало на три да плаче
никога не намери утеха и напълни
своята река със сол така че
дори и морските риби не се научиха
да плуват и си тръгнаха с проклятие за
забвение и смърт и то запомни
и не забрави никога че е само
в своето най-черно приключение

Юни е.
Най очакваното лято,
след най-дьлгата зима.
Започнала в 11:11 и
никога не свършила за мен.
И всичко е с вкус на кръв.
От седмица поне.
Стара кръв, която не кипи.
Съсирена кръв от стари рани.
От невидими кинжали,
забити в гърба ми.
Разпрали дробовете,
прецизно и летално.
Обмислено и тихо.
Все по-дълбоки
и по-дълбоки.

На 30 съм и лятото ми липсва.
Искам да го вдишам.
С вас и музика и смях.
До много късно вечер.
Да се събудя там.
С морското утро.
Леко опиянен от снощи,
докато още спите,
да ви погледам.
Там на границата,
или другаде там,
но да подишам лято.
Искам да вдишам
косите на момиче
неизмити от солта,
от водораслите,
от лятото което чаках,
а просто плюя кръв
и гледам сив смог,
безсезонен дъжд,
мъгливо време,
в омразен град
все по-далече
и по-далече.
От най-очакваното лято,
след най-дългата зима.

Зная че не ще ти липсват утрините,
които пропусна, за да си далеч в съня си,
все по-далеч, и по-присвито във формата на ембрион.
Обратно на природните закони
аз бях утробата, в която се родихме
и сега е моят миг да се присвия сам
и да потъна в болестта си,
но не в тази чийто вкус описваш
в всеки миг на съкровенност.
В моята си болест.
А когато се събудя, ако спя изобщо,
вече разбрал, че отдавна не си била тук духом,
бих попитал вероятно безответно:

Ще си отидеш ли с последното кафе
щом бръкна с лъжичката в празната кутия?
И разбера, че трябва да сменя кафето,
ако не искам чернотата вечно да попивам.
И когато си отидеш какво ще отнесеш със себе си?
Освен мен и хоризонта пред очите ми.
Не бетонният, а недостижимият хоризонт на единството,
в който толкова дълго ме остави да се рея.
И точно когато бях достатъчно обгорял,
за да тръгна чисто с тебе и с трамваите,
с тебе и със слънцето, с тебе в морето.
Дори в дълбокото, в което ме беше страх да плуваш.

Знам, че не ти трябват дрехи, стари четки,
снимки с очи без погледи и зеници остриета на карфици
или плаващи пълни луни с хабитат течни вплетени тела.
Знам, че намираш най-чистата форма на единство
за недостойна за себе си, за тялото си,
което отрицаваш и унищожаваш всячески,
за да приличаш на дете. Не на жена.
Но не си дете. Вече не.
Просто така си свикната, не свикнала.
Вече го знам.

Сигурно наоколо няма нищо за теб.
И все пак аз съм тук.
Нищо освен прашинки, видими само когато
слънцето свети срещу тях и пречи на очите.
Мразя светлината да пречи на очите ми.
А ти се страхуваше от тъмното. Дори до мен.
Ядрено сияещи прашинки от войните,
от безпощадните обсади на телата и душите,
в които повече от всичко прекалихме.
Така бе видим сутрин и димът от най-смрадливите цигари,
ненавиждах ги, но признавам си ми липсват.
Дори започнах да ги пуша, не от носталгия,
просто за да мога да простя.
Или да се опитам да те разбера. И се опитвам.
Вдишване на малко бягство от тънките красиви устни,
поемащи катрана като най-сладката целувка,
за която всяко момиче от малко си мечтае.
Не плод, не цвете, не животно малко, а момиче океан.
Океан без дъно.

Мога ли вече да изхвърля и изгнилите череши?
До преди дни в утробата на пролетта си,
черешите, които така и не опита
макар молбите ми и обещанията за сладост?
Черешите изкапаха от малките си костилки,
но още се търкалят наоколо.
Кървят и плачат тихо, някой да изглозга
и малкото останало сладко крехко месо.
С вкуса на обречената младост.
Кървят и боядисват всичко.
Знаеш как е с петната,
някои са доста упорити.

Leopards are dangerous species,
just like lions or even more.
The yellow of the sun is their furry carpet
and the black of the night is their gaze.
Ferocious and agile in their marking
in gentle lashes and in ruthless charge.
They can digest a rat in it's whole
or stop the monkey's laughter,
or dance with zebras on the scorched fields
before they grasp them thereafter...

Leopards are patient and enduring,
yet they slay you in a breeze.
Leopards are lonely creatures
and look like cats in their sleep.

anorexicbenzovoidabsorbesunmemmorablestillnessyetnotstill.
diazepinesdeconstructthespineofpurposeandcontrol.
obscureleathalamplifiresofabcenseofpreseenceunplugthewill.
unsealedwoundnevertobehealedwombfutiletoconceive.

Салют от мен смирен след деня на детето,
в който престанах да бъда дете.
И с риск наивник да ме наречете
закъснях, но пък разбрах добре.
Че и горчилката е медовина за мъжете,
когато над духа си властващ сам.
Когато болка съживи сърцето
и му припомни, че е нищо то без плам.

Днес ще се подстрижа сам.
С ножица за плевели и за бодли,
с нож за жилаво месо,
до корен сам,
пред погледа на чуждите балкони.

Косите твърде дълго бяха в плен,
и дърпаха се здраво,
с всички сили.
Прокъсвани от тежестта на всеки ден
не са те вече нито мои,
нито твои,
нито са на някой мили.

Сред исполини сиви от бетон
ще хвана в длан остригани косите,
ще разтворя пръсти
и със затворени очи
ще ги освободя да полетят,
да си свободна ти и съвестта ти.

До вчера вързани в кубратов сноп,
летят прераслите коси надолу.
След тях полита и напразната надежда.
А там ги разпилява вятър, топъл, нов,
но като всеки вятър друг - без път,
той в чуждите балкони ги отвежда.

"Не ме докосвай" в главата прокънтява
и "хлип"-вам с тебе за последен път.
Вместо момчето, нека полетят косите,
защото ако не за теб,
за другите оказа се той скъп.

П.С.
И ако се чудиш защо не друго, а косите
когато някой ден случайно прочетеш
и по теб възлюбени въздишат.
Ще го кажа кратко и до болка откровен -
защото още те на теб миришат.