Юни е.
Най очакваното лято,
след най-дьлгата зима.
Започнала в 11:11 и
никога не свършила за мен.
И всичко е с вкус на кръв.
От седмица поне.
Стара кръв, която не кипи.
Съсирена кръв от стари рани.
От невидими кинжали,
забити в гърба ми.
Разпрали дробовете,
прецизно и летално.
Обмислено и тихо.
Все по-дълбоки
и по-дълбоки.

На 30 съм и лятото ми липсва.
Искам да го вдишам.
С вас и музика и смях.
До много късно вечер.
Да се събудя там.
С морското утро.
Леко опиянен от снощи,
докато още спите,
да ви погледам.
Там на границата,
или другаде там,
но да подишам лято.
Искам да вдишам
косите на момиче
неизмити от солта,
от водораслите,
от лятото което чаках,
а просто плюя кръв
и гледам сив смог,
безсезонен дъжд,
мъгливо време,
в омразен град
все по-далече
и по-далече.
От най-очакваното лято,
след най-дългата зима.