Ще си отидеш ли от моята картина,
с контрастни щрихи в мантия от монохромен мрак?
Картина, както казват, с всепроникваш взор;
взор от който не можеш да се скриеш
и погледнеш ли веднъж, не ще си някога напълно
или наистина отидеш.

Захвърлена с гръб в ъгъла зад новия диван,
за да не я поглеждам, нито да ме вижда тя.
Защото реже и пробива, касапски реже крайници,
смачква гръдния ми кош и си поемам въздух единствено
на малки, кратки, постепенни интервали. Дозички въздух
и думи с някого. Не въздишам вече.

Ще съм внимателен оттук нататък, преди да отварям кутии.
Кутии с кукли с зли орисници или кутии за бисквити от различни градове,
които скърцат предупредително преди да надникнеш,
и са пълни с парченца нежност, но безплодна и съкрушима.
Плътта е следствие на блаженство и след блаженството на смърт.
Незная трябва ли ти нещо, защото никога не го поиска,
но все пак мисля, че опитах се да дам. Ти също...се опита.

Когато си отиде трепета от погледите и
сълзите се оглеждат в пресъхнала река и
не е достатъчно да чуеш че рамото ти е моето лято ; 
ще се намразя че това е краят.

Когато замениш "обичам те" с друго и 
можеш да го кажеш само през прозореца и
димът е по-сладък от прехапване на устни;
ще се уплаша че настъпва краят.

Когато рано сутрин те целуна нежно и 
в съня си несъзнато не отвърнеш с усмивка и
се завиеш през глава като змия наесен;
ще си призная, че това е краят.

Когато в страх тресе се моята глава и 
не ме обгърнеш и приклещиш в пещерата си, 
и потъна вместо в теб в себе си
ще се изгубя и ще се влея в края.

Коне препускат през ребрата ми
и стихийни ветровете им
обрулиха до лист и пролетта и лятото. 

Мухи бучат безброй в главата ми
и хаосът от гласовете им
разнищва болестта и притоците на реката й. 

Една лисица малка в кревата ми
ах, бенките по раменете й, 
разкъсва със зъби воалът на сърцето. 

Рак се крие под камъка на който стъпих.