Зная че не ще ти липсват утрините,
които пропусна, за да си далеч в съня си,
все по-далеч, и по-присвито във формата на ембрион.
Обратно на природните закони
аз бях утробата, в която се родихме
и сега е моят миг да се присвия сам
и да потъна в болестта си,
но не в тази чийто вкус описваш
в всеки миг на съкровенност.
В моята си болест.
А когато се събудя, ако спя изобщо,
вече разбрал, че отдавна не си била тук духом,
бих попитал вероятно безответно:

Ще си отидеш ли с последното кафе
щом бръкна с лъжичката в празната кутия?
И разбера, че трябва да сменя кафето,
ако не искам чернотата вечно да попивам.
И когато си отидеш какво ще отнесеш със себе си?
Освен мен и хоризонта пред очите ми.
Не бетонният, а недостижимият хоризонт на единството,
в който толкова дълго ме остави да се рея.
И точно когато бях достатъчно обгорял,
за да тръгна чисто с тебе и с трамваите,
с тебе и със слънцето, с тебе в морето.
Дори в дълбокото, в което ме беше страх да плуваш.

Знам, че не ти трябват дрехи, стари четки,
снимки с очи без погледи и зеници остриета на карфици
или плаващи пълни луни с хабитат течни вплетени тела.
Знам, че намираш най-чистата форма на единство
за недостойна за себе си, за тялото си,
което отрицаваш и унищожаваш всячески,
за да приличаш на дете. Не на жена.
Но не си дете. Вече не.
Просто така си свикната, не свикнала.
Вече го знам.

Сигурно наоколо няма нищо за теб.
И все пак аз съм тук.
Нищо освен прашинки, видими само когато
слънцето свети срещу тях и пречи на очите.
Мразя светлината да пречи на очите ми.
А ти се страхуваше от тъмното. Дори до мен.
Ядрено сияещи прашинки от войните,
от безпощадните обсади на телата и душите,
в които повече от всичко прекалихме.
Така бе видим сутрин и димът от най-смрадливите цигари,
ненавиждах ги, но признавам си ми липсват.
Дори започнах да ги пуша, не от носталгия,
просто за да мога да простя.
Или да се опитам да те разбера. И се опитвам.
Вдишване на малко бягство от тънките красиви устни,
поемащи катрана като най-сладката целувка,
за която всяко момиче от малко си мечтае.
Не плод, не цвете, не животно малко, а момиче океан.
Океан без дъно.

Мога ли вече да изхвърля и изгнилите череши?
До преди дни в утробата на пролетта си,
черешите, които така и не опита
макар молбите ми и обещанията за сладост?
Черешите изкапаха от малките си костилки,
но още се търкалят наоколо.
Кървят и плачат тихо, някой да изглозга
и малкото останало сладко крехко месо.
С вкуса на обречената младост.
Кървят и боядисват всичко.
Знаеш как е с петната,
някои са доста упорити.