Понасям се към теб във вечерта,
сред безсезонна, безконечна пустош.
Непосредствено преди нощта да изяде
последното стърчащо нищо в мъгливата и
безтегловна моя същност;
Но нали мъглата тук доведе ме, нали?
Чух скимтенето на същество познато,
а всъщност май това бях аз, а ти ме приюти
в дълбоката си чувственна насъщност.

Тръпчив живот на хаотична сянка
в мъртвилото на нощен небосклон,
аз търся най-великата потребност:
Не да живея вечно, а да разтворя своето сърце
в капчица покой и безметежност.
Загубеният си живот бих пръснал в миг,
не ще опазя го с щит от алабастър
за да притихне болката и лапа топла да погали
косите ми и със сияние да озари съня ми и
бих притихнал не в студеното Й ложе,
а до силно биещо сърце,
положил облачна глава до топла гръд в най-нежното море.

Понасям се към теб в нощта с нежността на коте пеленак и
настървение на лъв; ранен летално, но безкрайно дързък.
Политам и се удрям в стена от плач, невидима, стена непреодолима
и падам в лепкавата влажност.

Кръвтта е кипнала отвътре, да я задържа ли при сърцето си
или да излея гъстата й плазма и да напоя страха си?
Защо в тази най-тъмна и студена нощ,
безутробна и повратна нощ се буди съвестта ми?