Лицето ми е белязано от редки дарове
така каза старата магьосница, 
симетрично издълбани до захарните дюни
да отразяват в сумрака езерата в очите ми. 

"Това е твоето проклятие... 
Не понасят хората да свети някой 
в този град и да разкрива сивотата им
да оголва страхове в задните дворове, 
да им издължава още сенките." 

Повярвах й и не една любов изгубих, 
няма любов сега в сърцето ми
само пепелище и все пак
напоявам хартията единствено с нея.

Кой градинар
кой съживител
кой дъжд
лекува закърнелите овошки
и
само страхът
само сянката
само дъхът на смъртта
ли връща плодоносието?

А кой се храни с
беззахарните уродливи плодове?

Аз съм само сянката на дървото
върху хартията.

Нямам стая
нямам легло
нямам любима възглавница
нямам любима глава на свободната
несъзнателно я прегръщам
в най-малките часове
докато я изпотя и
намокри гърдите ми
тогава съзнателно я захвърлям на земята
в ралични легла
с различни цветове завивки
без да съм мои
без да им принадлежа
без да имам любима позиция
без фън шуй
цун кай хуй
без фън ет ол.
Лежа върху сърцето си
докато не му стане толкова тясно,
че да започне да избива стените си
и да нахлува в главата и крайниците
докато напълни всичко с пулса си
превърнат в константен бавен тремор
без способност да се синхронизира с друго и с друг.
Нямам шкафове да натъпча в тях нещата си
дрехите са разпилени в няколко жилища
без нито едно да е мой дом
нахвръляни са по столове, кревати, бюра, маси
рафтове, перални, простори
или в чували и кашони
където са и книгите
и любимите ми чинии и чаши
и тави и тигани и тенджери и рецепти
и подправки и вкусове.
Кутии от кухненски уреди са
пълни със снимките,
писмата, картичките и
подарените рисунки и изрезки
напоени с любов и
същевременно отрицаващи я
в най буквален смисъл.
Ходя навсякъде с четири,
пет книги в ръка
заставам на различни прозорци,
на различни височини
по-близо или по-далеч от земята
но винаги мисирът на пръст е осезнаем
смесен с мириса на кръв.
Като на гробище.
Ходя с една тетрадка пълна със срам
тя е жената до мен,
бледа като лист
разграфена на монотонни редове
кардиограма на дните ми
без емоционални контрасти
и с ограничен обем,
попива нежност, упреци, страх,
коплекси, спомени и
тяхната смърт
струяща невидимо от страниците и всепроникваща.
Скоро трябва да я изгоря
никой не трябва да я вижда
защото така и не се научих да пиша красиво
мога да напиша А и Е
по два различни начина в една и съща дума,
не се научих и да се подписвам
правя го като дете,
вуйчо ми измисли подписа когато бях на...седем,
но не мога да съм пак на седем,
следователно няма да го променя никога,
нито себе си.

Детето V

Детето се събуди от съня, олюля се,
разбра че няма повърхност под краката си
и има само миг преди да бъде погълнато,
удари главата си в последната мембрана на илюзията
и в ушите му засвириха най-истеричните саксофони на нощта
които въпреки шума си му казваха, че ако не повярва
само в себе си е обречено. Така казаха и другите преди това.
Ръцете му за кратко се докоснаха до
неразрушимата невидима стъклена стена
в опит да докоснат света от другата страна както преди,
света отвъд, където другите още живееха, смееха се и
понякога извърщаха поглед към него,
но само след миг дланите му се плъзнаха надолу,
оставяйки мимолетен конденз във формата на малките му ръце,
видя отражението си за последен път, усмихна се,
гравитацията го пое в своите поли и го отнесе в
всепоглъщащия вакум на себеотрицанието и забравата.
Детето се бе борило твърдe дълго с живота,
за да се бори наново и със смъртта.

Понасям се към теб във вечерта,
сред безсезонна, безконечна пустош.
Непосредствено преди нощта да изяде
последното стърчащо нищо в мъгливата и
безтегловна моя същност;
Но нали мъглата тук доведе ме, нали?
Чух скимтенето на същество познато,
а всъщност май това бях аз, а ти ме приюти
в дълбоката си чувственна насъщност.

Тръпчив живот на хаотична сянка
в мъртвилото на нощен небосклон,
аз търся най-великата потребност:
Не да живея вечно, а да разтворя своето сърце
в капчица покой и безметежност.
Загубеният си живот бих пръснал в миг,
не ще опазя го с щит от алабастър
за да притихне болката и лапа топла да погали
косите ми и със сияние да озари съня ми и
бих притихнал не в студеното Й ложе,
а до силно биещо сърце,
положил облачна глава до топла гръд в най-нежното море.

Понасям се към теб в нощта с нежността на коте пеленак и
настървение на лъв; ранен летално, но безкрайно дързък.
Политам и се удрям в стена от плач, невидима, стена непреодолима
и падам в лепкавата влажност.

Кръвтта е кипнала отвътре, да я задържа ли при сърцето си
или да излея гъстата й плазма и да напоя страха си?
Защо в тази най-тъмна и студена нощ,
безутробна и повратна нощ се буди съвестта ми?

Детето III

Реката пресъхва когато
отсечено е всяко дърво
което пази сянка на рибите. 
Рибите спират да плуват,
преструват се на мъртви
и се обръщат по корем
за да се спуснат птиците
и да ги сграбчат с острите
си и смрадливи клюнове
и да ги отнесат далеч
в най-страшната и скалиста
черна планина от сенки
при самотното дете-бог
в пещерата на смъртта
за да се нахрани с тях
да ги погълне цели
и да заплуват отново
по потоците на реката вътре в него.

Сърп разсича лятото на море и пустош,
пустошта не прощава на детето че
е прогонило морето и го оставя да
сгърчи малкото си тяло във вечна самота.

Сърп разсича времето на удари секунди
но какво са ударите за един часовник,
те ще липсват само на детето когато
пещерата го погълне заедно с мечтите му.

Сърп разсича ствола на дървото крехко и
призовава есента да изпие сока му,
само за да извърне излъгана глава
защото червейте вече са го пресушили.

Сърп разсича лицето ти, Нели, 
на две митологични половини, Нели,
на малки вадички виновни капиляри и
на светла като слънце сладка пролет.

С коя страна ме обичаше, Нели и
с коя страна ме забрави?