Понасям се към теб във вечерта,
сред безсезонна, безконечна пустош.
Непосредствено преди нощта да изяде
последното стърчащо нищо в мъгливата и
безтегловна моя същност;
Но нали мъглата тук доведе ме, нали?
Чух скимтенето на същество познато,
а всъщност май това бях аз, а ти ме приюти
в дълбоката си чувственна насъщност.

Тръпчив живот на хаотична сянка
в мъртвилото на нощен небосклон,
аз търся най-великата потребност:
Не да живея вечно, а да разтворя своето сърце
в капчица покой и безметежност.
Загубеният си живот бих пръснал в миг,
не ще опазя го с щит от алабастър
за да притихне болката и лапа топла да погали
косите ми и със сияние да озари съня ми и
бих притихнал не в студеното Й ложе,
а до силно биещо сърце,
положил облачна глава до топла гръд в най-нежното море.

Понасям се към теб в нощта с нежността на коте пеленак и
настървение на лъв; ранен летално, но безкрайно дързък.
Политам и се удрям в стена от плач, невидима, стена непреодолима
и падам в лепкавата влажност.

Кръвтта е кипнала отвътре, да я задържа ли при сърцето си
или да излея гъстата й плазма и да напоя страха си?
Защо в тази най-тъмна и студена нощ,
безутробна и повратна нощ се буди съвестта ми?

Детето III

Реката пресъхва когато
отсечено е всяко дърво
което пази сянка на рибите. 
Рибите спират да плуват,
преструват се на мъртви
и се обръщат по корем
за да се спуснат птиците
и да ги сграбчат с острите
си и смрадливи клюнове
и да ги отнесат далеч
в най-страшната и скалиста
черна планина от сенки
при самотното дете-бог
в пещерата на смъртта
за да се нахрани с тях
да ги погълне цели
и да заплуват отново
по потоците на реката вътре в него.

Сърп разсича лятото на море и пустош,
пустошта не прощава на детето че
е прогонило морето и го оставя да
сгърчи малкото си тяло във вечна самота.

Сърп разсича времето на удари секунди
но какво са ударите за един часовник,
те ще липсват само на детето когато
пещерата го погълне заедно с мечтите му.

Сърп разсича ствола на дървото крехко и
призовава есента да изпие сока му,
само за да извърне излъгана глава
защото червейте вече са го пресушили.

Сърп разсича лицето ти, Нели, 
на две митологични половини, Нели,
на малки вадички виновни капиляри и
на светла като слънце сладка пролет.

С коя страна ме обичаше, Нели и
с коя страна ме забрави? 

Детето I

Едно замръзнало лято
под сянката на страха и
знака на вкочаняващата болка
детето не чува нищо освен
бученето на своята паднала глава
пукането на ушите
хриповете в гърдите
кипящата отвътре кръв и
песента на нощните петли.
Три деца в една градина
люлеят се в сива люлка и
ридаят всяко със себе си
едно за друго.
Говорят различни езици и
не разбират думите на песента
която плачът им композира.
Три деца - син майка и баща
рисуват с парчета лед по
нажежената от слънцето
стена от черен хром
но не оставят следи
а само локви
в които да се огледат
другите две
когато залязва слънцето.
Три деца - син майка и баща
застинали във времето
кратко като миг и
протяжно като гол охльов
канибал и също така лепкаво
виждат себе си в локвите
откриват един друг и се
обръщат вкупом към градината
с гръб към черната стена.
Синът избира мястото
бащата копае дупката
майката държи в шепа семето.
Три деца положили ръцете си
на раменете си
се молят на лятото
призовават дъжда
пазят семето и отправят погледи
към небето в себе си
към небето в очите си
вдън земята
един към друг
за да не потънат със семето
за да покълне дървото
за да разцъфти цветът
за да озрее плодът
за да чуят реката
за да прогонят смъртта от градината. 

Защо съм тук защо дойдох сега
защо и лятото дойде с мен
след седмици сивоч и
тонове бетон наляти в
коритото на моята река
лишили очите ми от слънцето
което мразех да свети в тях и
арматури впили ръждивите си
пръсти в дробовете ми и
заменили всеки нерв със
скърцащ свиреп  болезнен стон
Аз си тръгнах от зелените завивки
с надеждата да излекувам нещото и
и с надеждата да срещна другото
а срещнах само спекулативните им
мънички очи увеличени от диоптри
и грозните им усти прокарали
словестни линии черни мостове
над моята река под моето небе
илюзорни или съвсем истински
пунктирни линии разделящи
живота ми преди от
неживота ми оттук нататък
Връщам се стопен без дъх и
стенеща е всяка клетка
в моя дом където пътят ми започна
слънчево и провртирво
зелено и уютно блян и
немощен вопъл по отнетото
колко ли дълго ще ме милват
химерните лъчи
облечените в безмерен страх
усмивки на майка сестра баща и вас
Защо чак сега способен съм да се завърна
и пак добре че в миг уют посрещам
тежката присъда от небето или
от дълбините на земята или
от пороците на града или
от нейната еднократно но летално
проявена свръхунищожителна сила
Цъфтят люляци и зеленища и
буйната трева реве под ножа на косите
а аз линея и угасвам  и
чакам нещо да спаси детето в мен
което започнало на три да плаче
никога не намери утеха и напълни
своята река със сол така че
дори и морските риби не се научиха
да плуват и си тръгнаха с проклятие за
забвение и смърт и то запомни
и не забрави никога че е само
в своето най-черно приключение

Юни е.
Най очакваното лято,
след най-дьлгата зима.
Започнала в 11:11 и
никога не свършила за мен.
И всичко е с вкус на кръв.
От седмица поне.
Стара кръв, която не кипи.
Съсирена кръв от стари рани.
От невидими кинжали,
забити в гърба ми.
Разпрали дробовете,
прецизно и летално.
Обмислено и тихо.
Все по-дълбоки
и по-дълбоки.

На 30 съм и лятото ми липсва.
Искам да го вдишам.
С вас и музика и смях.
До много късно вечер.
Да се събудя там.
С морското утро.
Леко опиянен от снощи,
докато още спите,
да ви погледам.
Там на границата,
или другаде там,
но да подишам лято.
Искам да вдишам
косите на момиче
неизмити от солта,
от водораслите,
от лятото което чаках,
а просто плюя кръв
и гледам сив смог,
безсезонен дъжд,
мъгливо време,
в омразен град
все по-далече
и по-далече.
От най-очакваното лято,
след най-дългата зима.

Зная че не ще ти липсват утрините,
които пропусна, за да си далеч в съня си,
все по-далеч, и по-присвито във формата на ембрион.
Обратно на природните закони
аз бях утробата, в която се родихме
и сега е моят миг да се присвия сам
и да потъна в болестта си,
но не в тази чийто вкус описваш
в всеки миг на съкровенност.
В моята си болест.
А когато се събудя, ако спя изобщо,
вече разбрал, че отдавна не си била тук духом,
бих попитал вероятно безответно:

Ще си отидеш ли с последното кафе
щом бръкна с лъжичката в празната кутия?
И разбера, че трябва да сменя кафето,
ако не искам чернотата вечно да попивам.
И когато си отидеш какво ще отнесеш със себе си?
Освен мен и хоризонта пред очите ми.
Не бетонният, а недостижимият хоризонт на единството,
в който толкова дълго ме остави да се рея.
И точно когато бях достатъчно обгорял,
за да тръгна чисто с тебе и с трамваите,
с тебе и със слънцето, с тебе в морето.
Дори в дълбокото, в което ме беше страх да плуваш.

Знам, че не ти трябват дрехи, стари четки,
снимки с очи без погледи и зеници остриета на карфици
или плаващи пълни луни с хабитат течни вплетени тела.
Знам, че намираш най-чистата форма на единство
за недостойна за себе си, за тялото си,
което отрицаваш и унищожаваш всячески,
за да приличаш на дете. Не на жена.
Но не си дете. Вече не.
Просто така си свикната, не свикнала.
Вече го знам.

Сигурно наоколо няма нищо за теб.
И все пак аз съм тук.
Нищо освен прашинки, видими само когато
слънцето свети срещу тях и пречи на очите.
Мразя светлината да пречи на очите ми.
А ти се страхуваше от тъмното. Дори до мен.
Ядрено сияещи прашинки от войните,
от безпощадните обсади на телата и душите,
в които повече от всичко прекалихме.
Така бе видим сутрин и димът от най-смрадливите цигари,
ненавиждах ги, но признавам си ми липсват.
Дори започнах да ги пуша, не от носталгия,
просто за да мога да простя.
Или да се опитам да те разбера. И се опитвам.
Вдишване на малко бягство от тънките красиви устни,
поемащи катрана като най-сладката целувка,
за която всяко момиче от малко си мечтае.
Не плод, не цвете, не животно малко, а момиче океан.
Океан без дъно.

Мога ли вече да изхвърля и изгнилите череши?
До преди дни в утробата на пролетта си,
черешите, които така и не опита
макар молбите ми и обещанията за сладост?
Черешите изкапаха от малките си костилки,
но още се търкалят наоколо.
Кървят и плачат тихо, някой да изглозга
и малкото останало сладко крехко месо.
С вкуса на обречената младост.
Кървят и боядисват всичко.
Знаеш как е с петната,
някои са доста упорити.